Имало едно време един малък пирон.
Живеел си в чекмеджето на стар дърводелец.
Дните минавали бавно, години дори,
а пиронът все повече ръждясвал.

В тясното чекмедже пиронът често си мечтаел:

„Ах, ако можех да бъда някъде топло,
уютно, сигурно…
далеч от тази тъмнина.
Искам да намеря своето място."

И макар да не правел нищо, ръждата бавно го изяждала.
Безполезен, забравен, той вярвал, че знае кое е добро за него.

Един ден дърводелецът отвори чекмеджето.
Хвана пирона между пръстите си
и без да казва дума, го отнесе при една дървена дъска.

Пиронът изтръпна.

„Какво прави с мен?
Това не е мястото, за което мечтаех!
Това не е уют!
Аз имам други идеи за себе си!"

Но дърводелецът вдигна чука
и първият удар прозвуча силно.
Пиронът се изкриви, съпротивляваше се,
опитваше се да избяга от съдбата си.

„Не искам да влизам тук!
Не така си представях живота!"
— викаше той в себе си.

Но дърводелецът беше тих и неумолим.
И не се отказа.
С втори удар пиронът влезе по-дълбоко.
С трети — още по-дълбоко.
С четвърти — вече беше част от самата дървесина.

И тогава се случи нещо странно.

Вътре в дървото беше топло.
Спокойно.
Тъмнината вече не беше тъмнина —
тя беше защита.

Ръждата спря.
Пиронът повече не се изяждаше отвътре.
Той беше на мястото, за което е бил създаден,
макар никога да не е подозирал.

Тогава пиронът разбра:

„Ако бях останал в чекмеджето,
щях да ръждясам напълно.
Мислех, че знам кое е добро за мен,
но знаех само тъмнината в която живях.

Дърводелецът знаеше истината.
Той не ме наказа.
Той ме постави да бъда полезен,
стабилен, завършен,
част от нещо по-голямо.“

И повече не се съпротивлява.
Нито на миналото, нито на ударите, нито на съдбата си.
Пиронът престана да мечтае за „друго място“.
Той вече беше у дома.

*„Подобно на пирона, ние мислим, че знаем кое е добро за нас.
Но умът вижда само чекмеджето, в което е затворен.
Той се страхува от ударите на живота, защото не знае
какво всъщност прави дърводелецът.

Ударите не са наказание —
те са начинът, по който Бог
ни поставя в истинското ни място.

В момента, в който престанем да се съпротивляваме,
разбираме, че винаги сме били водени към топло и сигурно място.
И че никога не сме били сами.
Само ръждата на ума е създавала страх.